Category: Библиотека, Разкази

Действие I:

Събудих се в огромна тъмна стая, на която тавана беше прокапал. Целият бях мокър, имах чувството, че влагата вече прояжда костите ми. Почти не можех да движа ръце и крака. Премръзнали, едва усещах пръстите ми. Дадох всичките си сили за да се повдигна леко. Огледах се и видях, че не съм сам в стаята. До мен лежаха няколко човека, които ме гледаха изплашени до смърт, но напълно парализирани. Долавях миризмата на разложено…Тя беше навсякъде около мен, отвратителна, силна и проникваше направо през кожата.
Питах се живи ли сме, а дали това не беше просто кошмар? Всички продължаваха да ме гледат с изкривените си лица. Аз се опитах да кажа нещо, но без успешно. Все едно имаш уста, но не знаеш нито един език, издавах само несвързани звуци, а чувах мислите си. Всички се плашеха, трепереха като листа, погалени от западния вятър на Мастир. Изведнъж усетих, че това, което капе от тавана изобщо не е вода.
Господи, аз бях покрит целия с кръв, урина и някаква слузеста течност.
Погледнах нагоре и видях набодени на тавана пет трупа разпънати на кръст. Страха, който изпитах тогава беше невъзможно да се опише.
Очите ми започнаха бързо да шарят по стените търсейки изход. Съзрях в тъмното две зазидани врати и далече от мен един малък прозорец в края на стаята, но целия беше обкован с метални решетки. Тялото ми крещеше от ужас. И все пак нито звук… не можех дори да чуя болката си. След това се строполих на пода и погледнах хората около мен.
Господи? Те се смееха. Сочеха ме с пръст и се смееха.
Луната огря през решетките полуразложените им трупове и чак тогава успях да разгледам добре цялата стая… имаше кръв, много кръв, мръсна и съсирена.
Погледнах надолу и видях как органите ми висят, а ребрата ми бяха излязли извън тялото.
Станах и отидох до прозореца. Видях едно цвете, проврях ръка през решетките. То ме погледна и започна да пее. Аз посегнах и с другата си ръка. Цветето пак отклони поглед към мен. За миг времето спря, можех да се огледам в малките му черни очи и да видя ада. Красивото създание постоя вперило поглед в мен и изведнъж заболя, като че ли се зарази от мръсотията, която съзираше в мен. Но аз чувах как пее. Чувах го в главата си. Мислех за него. Звучеше ми познато гласа му. Аз го разбирах. Знам, че аз разбрах, какво иска да ми каже. Удрях се силно в решетките. Засилих се, като за последно и разбих глава в две от тях.
Вече бях свободен, все още чувах песента на цветето. Колкото се отдалечавах от стаята толкова по-свободен се чувствах, сякаш съм го правил и преди.
Реех се из гъстите гори на това забравено от Бога място.
Вечерта беше толкова тиха, че съвсем леко долавях някаква песен или по-точно мелодия на пияно. Все по-силна и по-силна ставаше.
Да, сега някак ясно виждах пред мен. Това беше голям дворец, толкова величествен и познат…
Това е моят дворец?!

Небето причерня, звездите угаснаха, Луната вече я нямаше. Сега започвам да си припомням някои неща.
Предателство, измама, отмъщение…
Видях, че прозореца, от който се носи мелодията е отворен. Там съвсем леко блещукаше малка свещ. Приближих се тихо и докоснах студената стена. Видях момичето, което ме предаде. Което ме уби. Тя стоеше вторачена в огромното ми пияно и свиреше. Свиреше най-тъжната мелодия, която бях чувал. Влязох в стаята, но тя не ме виждаше. Отидох до нея и я погалих по главата. Болеше ме защото знаех, какво си мисли. Можех да докосна мислите й, виждах, какво става в главата й. Знаех, че мястото ми вече не е тук. Знаех, че трябва да си тръгна и го направих.
Излязох от там и тръгнах през гората. Отново Луната проправи път през облаците. Огромна, крещеше, проклинаше ме. Питаше какво? кажи? защо?
Аз вървях покрай дърветата, които ме гледаха с огромно уважение и свеждаха клони пред мен, а след като преминавах зад гърба ми шепнеха проклятия.
Мисля, че тогава вече знаех на къде съм тръгнал. Аз определено не принадлежах на този свят. Въпроса беше, защо съм още в него. Лутах се между света на сенките и света на живите. Не изпитвах болка, но изпитвах чувства, като страх, отчаяние, ненавист. Сега си спомням каква беше онази стая.
Тези нещастници ме бяха зазидали в сградата с мъртвите деца, но едно не можех да си обясня. Защо те бяха мъртви, като деца, а разложените трупове там бяха на възрастни.
Вървях и мислех за злините, които бях извършил преди години. Губеха ми се големи периоди от време, които като черни петна в съзнанието ми бяха изядени. Продължавах да вървя, докато не стигнах реката, която извираше високо в планините над двореца. Тя преминаваше през него и миеше основите му. Спомням си как изхвърляхме обезобразените трупове на жените и децата там.
Господи какво ли е станало с реката днес?

Действие II:

Чувам ги! Това са птици, чайки…
Водата не беше същата, реката приличаше повече на блато. Жълто зеленикаво, отровено от смъртта на стотиците деца и жени избити в моя дворец.
В далечината се виждаше и гробище. Хората от селото може би го бяха направили именно заради тях. Един от гробовете беше с много изсъхнали венци и букети цветя, с по-голям кръст от останалите. На плочата му пишеше името на една жена, която преди време се опитваше да помага на хората чрез тайните на магията и заклинанията. Марис, няма да те забравя. Откъснах едно малко цвете и го сложих на гроба й. Аз те обичах като сестра. Като малката сестричка, която никога не съм имал. Спомняш ли си Марис? Спомняш ли си как се гонехме в градината и играехме на криеница? Спомняш ли си как си обещавахме никога да не се разделяме и че вечно ще бъдем заедно? А спомняш ли си как се разделихме при последната ни среща? Аз ли? Да?

Действие III:

Ти ме заплю в лицето и се отрече от мен, каза че не съм човека, който си познавала, каза че съм изрод, убиец, насилник, а аз ти отрязах крайниците и нахраних кучетата с тях.
Може би имаше нещо което изпускам. Целия ми живот премина, като един голям сън. От, който не можех да се събудя. Имаше нещо там, което ми напомняше за нещо, нещо което ме изгаря отвътре… спомням си една фраза, която гъгнеше в съзнанието ми: „Аз само си играя със теб.“

Когато бях малко момче обичах да играя в огледалната зала на мащехата ми. Тя често ме заключваше там и отиваше да шие своите рокли. Странна жена, никога не съм я разбирал, не ме обичаше. Един ден, както си играех пред едно от големите огледала чух шепнещ глас. Погледнах към огледалото и видях себе си, но.. някак променен. Приближих се към него и повърхността му потъмня. Погледнах огледалото, което се намираше в другия ъгъл на стаята, то също потъмня. Засилих се и си ударих главата в него. Краищата му се пръснаха на малки парчета. Кръвта бликна от челото ми. Аз я размазах по огледалото, чувах гласове. Толкова унизителни, силни, подигравателен смях. Долових и стъпки по коридора, гласа на мащехата ми и ключовете, които дрънчаха удряйки се един в друг. Започнах да се смея, взех едно от стъклата и само изчаках да отвори вратата. Толкова е мразех, много пъти съм си представял как я убивам гадната кучка. Тя влезе в стаята и точно след миг накълцах лицето й, започнах да режа вените й, да дупча набъбналите й гърди. Тя не можеше да извика защото се давеше в собствената си кръв. Кучката ме хвана за шията и започна да ме стиска. Тогава видях в очите й погледа, който казваше, давай момче или ти или аз. След миг всичко свърши, макар и неподвижна тя все още беше жива. Аз седнах в единия ъгъл на стаята й я гледах. Видях я като жена, не просто като мащеха. Отидох до нея, и я обладах.
И сега, когато затворя очи виждам обезобразеното й лице и онзи поглед, който ми казваше, давай момче!
Мисля, че вече знаех, къде ми е мястото. Вече не чувах и цветето. Върнах се при стаята с решетките и мъртвите деца.
Влязох в нея.

Действие IV:

Стаята беше наистина прелестна. В нея имаше някакво тържество.
Запалените свещи искряха в очите на красивите дами. Кавалерите спореха разгорещени.
Имаше много храна и вино, подредени на овални маси. Всяко кътче блестеше в украшения и красота. Аз бях облечен в бели дрехи с златни копчета по тях. Тогава чух как моето старо пияно засвири.
Това беше тя. Моята жена.
Тя свиреше, а ние затанцувахме около нея. Тогава видях лицето й, очите й, които ми казваха, че ме обичат, че ме е убила от любов за да ме спаси от самия мен. Аз запях от радост. Песен, която никъде не бях чувал, думите излизаха от устата ми. Всички продължаваха да танцуват и ни се радваха.
Лъскавите дами и кавалерите им ни поздравяваха, вдигаха наздравици, подаряваха ни цветя и сладки. Изведнъж сякаш времето престана да се променя. Гостите застинаха. Аз погледнах моето момиче, и една малка капчица кръв падна от тавана върху снежно белия ми ръкав. Вдигнах главата си и видях петимата мой доведени братя разпънати на кръст, забити с големи железни шишове за тавана. Извърнах глава към гостите и с отворена уста гледах как плата им се стича по скъпите разкошни дрехи. Те се превръщаха в изроди. Пристъпих към ъгъла в който беше пияното и видях как моята любима виси обесена от тавана. Краката й се люлееха и опираха клавишите, които леко просвирваха. Лицето й беше пребледняло. Аз се качих на пияното, издърпах я и я взех в скута си.

Действие V:
(в наши дни)

Една група младежи откриват изоставена къща покрай реката в малкото градче Първомай намиращо се в южна България.
Там едно от момчетата забелязва стара книга с разни рисунки и странни писания. Те я изследват и откриват, че това не са просто драсканици, а ритуали за призоваване на духове и слова отправени към демони.
Полицията на 15 Април 1997 година ги намира брутално убити в домовете си. Намерени са дневниците на групата, където се споменава за „петте момчета“ а убитите са четирима.

Действие VI:

– Изрод!! Изроооооод!!!! Защо всичко трябва да е толкова сложно?? Митак, защо просто не ми даде книгата?? Защо ме принуди да те убия? Имам нужда от нея, знам, тя ме разбира и ме чува… Мамка му! Всичко започна в онази стая. Но аз няма да се върна там. Най-вероятно полицията е чела шибания дневника на Ангел. Те вече знаят за нас. Знаят с какво сме се занимавали. Да му еба майката и на скапания хероин, мамка му! Той остана в Ангел. Трябваше да го взема. Господи какво направих? Убих най-добрите си приятели.
Целия треперех, имам спомени как погледнах в огледалото лицето ми, то продължаваше да изменя своята форма. Прегърнал книгата, започнах да я разлиствам.
– Тука трябва да е. Знам че го открих, има нещо което пропуснахме. Снощи те сънувах, къде си… ДА! „Кръвта си аз събирам“ . . .“плаче вика и се моли…“
Събрах около себе си петте свещи, запалих ги и започнах да чета. Повтарях ред по ред преведените от нас слова. На прозореца на стаята ми се отпечатаха черни дебели линии. Сякаш бях доближавал свещ до него. Спомням си че погледнах часовника, който беше спрял на три и половина, видях лицата на приятелите ми. Те се смееха, бяха щастливи?
Почувствах, че краката ми вече не докосват пода. Аз оставах във въздуха над свещите и не падах. Чувах гласове, сякаш някой се моли или някой пее някаква тъжна песен. Моята стая се изпълни с силуети и образи на хора, които никога не бях виждал през живота си. Те танцуваха, а от тавана над тях се спускаше въже което завършваше с примка. Те се целуваха, смееха и носеха букети цветя. Аз не можех да повярвам на това, което се случваше. Явно словата от книгата действаха. Виждах неща, които за мен бяха необясними.
Изведнъж усетих как примката се усука около врата ми, всички замръзнаха и ме погледнаха. Една от жените се приближи до мен и каза – давай момче!
Очите й искряха, никога не бях виждал толкова сини очи. Аз изтръпнах, започнах да крещя, да се дърпам… Краката ми увиснаха търсейки пода, но той беше прекалено далече.