LeftRight

На 85-та година от живота си, на 14 август 2012 г., почина Сергей Петрович Капица. Изключителен учен със световна репутация, широката руска общественост, той беше известен като основател и постоянен водещ на популярната програма „Очевидно-невероятно“.

Сергей Капица е достоен наследник на известната династия на учени. Той е син на физика Петър Капица, нобелов лауреат. Внукът на корабостроителя и математик Алексей Крилов, правнукът на известния руски географ Жером Стебницки.

Сергей Капица е роден в Кеймбридж през 1928 година. Факт е, че по това време баща му е бил в командировка в Англия. Работил е там в известната лаборатория на Ръдърфорд. Интересното е, че малкият Сергей беше кръстен, а самият велик Иван Павлов, руски физиолог, му стана кръстник. През 1935 г. семейството се връща в СССР. Там Сергей завършва гимназия, след това институт – МАИ.

Започва научна работа през 1949г. Учи физика на елементарните частици, аеродинамика, електродинамика. Преподава физика в MIPT. Защитава се на 33-годишна възраст, става доктор на физико-математическите науки и главен научен сътрудник на Института по физически проблеми.

Скоро той се интересува от изучаването на демографията и динамиката на нарастване на населението на планетата. Именно той доказа, че населението на Земята хиперболично нараства до 1 г. сл. Хр Сергей Капица беше член на Европейската академия на науките, Римския клуб, Световната академия на изкуствата и 30 други различни научни общества по света. Но той не беше приет в Руската академия на науките.

У нас този изключителен учен спечели слава като най-добрият популяризатор на науката. Той беше главен редактор на списанието „В света на науката“. Тогава той публикува книгата Животът на науката, в която накратко е описан най-фундаменталните произведения – от Коперник до учените на нашето време.

И накрая, през 1973 г., той създава телевизионната програма „Очевидно-невероятно“. Още от първия брой тя се радваше на любовта на публиката и излизаше до смъртта на Сергей Петрович. В тази програма Капица говори в достъпна форма за постиженията на науката. През 2008 г. е награден с TEFFI за приноса си в развитието на руската телевизия.


**Фрида Кало в писмо до Диего Ривера: **
**НЯМА ДА ТЕ МОЛЯ**
Няма да те моля да ме целуваш. Нито да ми се извиняваш, когато смятам, че си направил нещо нередно или си сгрешил.
Нито ще те моля да ме прегръщаш, когато най-много имам нужда или да ме каниш на вечеря на нашата годишнина.
Няма да те моля да ходим да опознаваме света, да имаме нови преживявания и още по-малко ще те моля да ме държиш за ръка, когато сме насред града.
Няма да те моля да ми казваш колко съм красива, макар и лъжа да е, нито да ми пишеш нещо хубаво.
Няма да те моля да се появяваш на вратата ми с роза, както толкова ми се иска.
Нито ще те моля да ми се обаждаш да ми разказваш как си прекарал нощта, нито да ми казваш, че ти липсвам.
Няма да те моля да се смееш на смешките ми и да се правиш на палячо, когато съм тъжна и разбира се, няма да те моля да подкрепяш решенията ми.
Нито ще те моля да ме изслушваш, когато имам да ти разказвам хиляди истории.
Няма да те моля да правиш нищо, нито даже да останеш с мен завинаги.
Защото, ако трябва да ти се моля, вече не искам нищо.

Когато си изпия първото кафе
просто се събуждам. Просто.
И уви, вкусът не е далеч
от горчивото и черно снощи.
Когато си помисля „време е за второ”
някак си е спряло вече да горчи.
Все едно дошло е утро чисто ново,
само че му липсват слънчеви лъчи.
Когато си допивам третото кафе,
всичко позагубило е смисъл…
И след малко сещам се, че съм дете
и започвам пак, и пак да го измислям.

Катя
 

Ако можеше земята да говори,
като майка да заплаче...
Под краката ни.
Щеше цялата от срам да се отвори,
да поеме във утробата вината ни.
Щеше в себе си да скрие всяко зрънце,
да прекърши онзи стрък на суетата,
дето плевелно се хваща,
и без слънце -
в най- дълбокото на хората.
В душата.
Ако можеше земята да говори.
Да ни каже...
колко мъка е събрала,
колко тежки са ни стъпките отгоре,
как разкъсваща е всяка магистрала.
Щеше всички да погълне,
дето дращеха
и строяха по невинната и почва.
Не повярвахме, че тя не ни е мащеха.
А убиваме я всеки ден...
Нарочно.

Елица Стоянова