Когато си изпия първото кафе
Катя
просто се събуждам. Просто.
И уви, вкусът не е далеч
от горчивото и черно снощи.
Когато си помисля „време е за второ”
някак си е спряло вече да горчи.
Все едно дошло е утро чисто ново,
само че му липсват слънчеви лъчи.
Когато си допивам третото кафе,
всичко позагубило е смисъл…
И след малко сещам се, че съм дете
и започвам пак, и пак да го измислям.
Ако можеше земята да говори,
Елица Стоянова
като майка да заплаче...
Под краката ни.
Щеше цялата от срам да се отвори,
да поеме във утробата вината ни.
Щеше в себе си да скрие всяко зрънце,
да прекърши онзи стрък на суетата,
дето плевелно се хваща,
и без слънце -
в най- дълбокото на хората.
В душата.
Ако можеше земята да говори.
Да ни каже...
колко мъка е събрала,
колко тежки са ни стъпките отгоре,
как разкъсваща е всяка магистрала.
Щеше всички да погълне,
дето дращеха
и строяха по невинната и почва.
Не повярвахме, че тя не ни е мащеха.
А убиваме я всеки ден...
Нарочно.
Sanata Vopilif
Червените завеси потръпват от студена тишина,
забързваш и ти между взрив и смисъл,
затисната в слоевете които нямат,
набъбва времето в мехури,
оставаш скрита в него,
един се спука и изтече,
не търси изхода,
а вратата от която влезе,
ти решаваш кой от теб ще излезе.
Сбърка се реалност със съмнение,
не вярвай на очите,
в тях лъжи с игли си играят,
подхвърлят ги небрежно
и пукат пълни с илюзии балони,
ето,
виждай,
отново световете се размесват,
сега е твой ред да се наместиш.
нямам думи
Августин Господинов
изгубих ги
всичките
по тебе
ще ти съчиня
нови
само наши
защото
не мога
да те обичам
с думи
с които
съм обичал
Острите игли,
съшиват ме наново,
с мразените прежди,
в океаните тревога.
Тънък дар мой си,
по острието се плъзваш.
Кристал опакован
във восък, замръзнал.
Плават огледала
на ситни частици,
натрошени времена,
горди, малки мушици.
Стържа със мисли,
по стените безкрайни,
оглеждат те и мене,
не вярвам във тайни.
Оближи устните ми,
разказвай желания,
които са красиви,
диви, дори малко пакостливи.
Нека да са тъмни,
демонични или крайно лирични.
Нека са!
Възбуждаш ме когато,
целуваш раните горчиви,
когато кървави следи оставяш,
по стаите ми скрити.
Цветята на забравата,
сутрин щом поливаш.
Нека са.
Плевели в ума ми се стичат,
небрежно,
изпиват го и чайки вълшебно крещят.
Нокти разпилeни в почвата газят
и питат наизуст къде е същността?
Оплетена в листите,
Sanata Vopilif
дълбоко засмени,
чернеят се мислите,
прозиращо бели.
Преструвай се тихо
и думи не казвай,
с болест заливай ме,
аз ще я смуча.
Иглите си играят,
с мен на пияно,
натискат клавиши
и сови крещят.
Картини танцуват
и смеят се грозно,
във злоба е изцапан
и от тебе смехът.
Тихо съм твоя,
малка забрава.
Лято изтичащо,
през пръстите жадно.
Открий ме ти,
защото реши да загубиш,
всяка моя малка,
бледа прашинка.
Плашеща,
дори на сън,
в отровените си,
болни звезди.
Потъвам в ураган,
от мисли тревожни,
надупчена извратеност,
силно безбожни.
Очите ми,
мастило съсипано,
капят утеха.
Разписват тревожност,
но са цел в силуета.
Когато погребах съвестта си,
а издишаше ти,
малка в съня си,
гладна бях!
Забих ножове,
в скритите тайни,
мечтани.
Презряни!
Умряли!
Ниско замряли!
Желани!
Наведох се,
високо да взема.
Розите съвършено разсмени,
помогни ми там!
С теб ще застанем,
без моят срам!
Мислите шават,
в скрито сияние.
Дихание!
Мечтание!
Ниско замряли!
В отчаяние!
Илюзиите шарят,
не ме е срам,
от твоят срам.
Не ме е страх,
от твоят страх.
Разкажи ми…
Приливат изтощени,
Sanata Vopilif
крилати плевели засмени.
Аз съм синьо сито,
отсяващо се в теб открито.
Разчитам по устните ти в моите,
знам прозират във ума ти,
раните ми в твоите.
Помогни ми да се влея в смисъла,
да полудея.
Очите нищо пак не виждат,
разсъдъка е малко стиснат,
премира във страст дихание,
без мен е плашещо ухание.
Разчитам по устните ти в моите,
знам прозират във ума ти,
раните ми в твоите.
Помогни ми да се влея в смисъла,
да полудея.
Аз,
не,
виждам,
теб,
разкажи му,
Аз,
не,
виждам,
теб,
в своето усещане,
за чиста омраза.
Не можеш да обичаш,
ако не си способен да мразиш.
Лети със мен и се научи да газиш,
в моите бледи скрити мечти.
Забрави.