Игра мога да нарека, това което правя от време на време със съзнанието си.
Да, определено е любимата ми „игра“. Обичам да се скитам дълбоко в него, надзъртайки и зад най-мъничките кътчета скрита самотна красота. Виждам толкова прах и отрова, че понякога свят да ти се завие и все пак се чувствам свободен. Освободен от нервите, кризите, мръсотията. Обожавам полета, чувствам как примката я няма. Крилата ми са отново разцъфнали, като ранни бели рози, пиещи сутрешната лятна роса.

Веднъж пътувах далеч и видях тъмни, разядени и гнили чувства. Запитах се, колко далеч могат да стигнат? Пътувах с дни, месеци, години и нямаха край. Тогава си рекох, това тук всичко да бъде изгорено и сринато до основи, сравнено със земята по която стъпват децата ми. Не го искам в моя Свят! Чуждата болка е прекалена за да има и моя там. Простих, затворих очи и всичко рухна в пепел от лъжи, злоба и мечтана красота. Умря една част от мен. По голямата, готова да се създаде отново.

– По колко пъти на ден ти се гади?
– Седемнайсе, що? На тебе по колко пъти на ден ти се чука докторе?
– Знаеш много добре, че тази информация ми е необходима за изследването. Така, че ще те помоля да си максимално сериозен този път.
– Ох престани да блъскаш с ключовете! Дразниш ме, РАЗБИРАШ ЛИ?
– Изнервен ли се чувстваш? Кое те нерви най-много?
– ХАХАХА .. знаеш ли кое ме НЕРВИ най-много?? В коридора има една лампа, вечер след 8 часа започва да премигва и издава онзи шибан звук бъззззззз бъззззззз. Бърка ми в мозъка.

Плахо се приближих до нея и седнах. Тя не извърна поглед дори, все така гледаше в нищото. Не знаех какво да кажа, толкова бях объркан от поведението й през последните дни, сякаш беше чужда за мен, друг човек, непознат. Знаех, че нещо се е случило и усещах как цялото ми същество крещеше в запалени мисли прегарещи и малкото здрави нерви, които ми бяха останали.

Мъката се разля по цялото ми тяло, като бурна река на всички страни, заливаща и най-тихите мисли, мирни, плътни, сбъднати, защото това търсех, а всъщност истината беше, че не исках да го намирам. Вечерите ми на въпроси свършваха тук и сега, пред мен. Отчаяние на пропаднал дух, очи изпълнени с изпепелени надежди.

Знаех, че това е краят на моята борба. Стоях прав известно време и след това тялото ми рухна. Паднах на колене и сълзите ми започнаха да се стичат по лицето, което искаше единствено да те види за последен път. По устните, които искаха да целунат твоите, а това вече никога нямаше да се случи, защото ти беше мъртва. Вплетена в гроб, който аз бях неспособен да разплета…

Имах едно – две неща, които така или иначе не можах да напиша.. Тези дни бях в застой, а сметките ми нямаше как да се платят сами. Ако скоро не измислех нещо интересно, щях да затъна до шия в заеми.

Преди много време имало едно момче, което обичало до там тъмнината, че й се отдало напълно, без да се замисли.

Той се надяваше, че касетофона все още работи. Беше един от онези малките преносими касетофончета, често използвани в училищата и библиотеките. Теди дори не разбра иронията на своето действие – Енджи всъщност беше тази, която го беше купила за него. Той почисти ръба на касетофона от космите и кръвта по него и отчаяно въздиша: „Майка сигурно няма да ми дава да гледам телевизия“, след като погледна бъркотията, която беше станала.