Потъвах в мисли и дълбоко отричах своето начало. Тъмно е, тъжно. Тук никога не съм бил, а все още искам тишина. Разкъсваща ме, мила, толкова красива. Наситена с празнота, студена, бледа, отровена от чувства витаещи в кръга. Меланхолията е нещо приказно. Натравящо пленява, отпуска и убива. Като нежен полъх и след него спираш. Започнах да броя.
Едно, исках да избягам.
Две, прегърнах светлината.
Три, отправих се високо.
Толкова болка и омраза, събирана в безвремие. Сега летях и исках да забравя. Светло е, виждам плътните лъчи. Силно размахвах криле. Чувствах топлина и махах, и махах, толкова жаден, толкова прегладнял за любовта. След секунди крилата пламнаха, очите ослепяха, а разума загасна.

Eye See Chaos
 

Питам се, защо стаята се нуждае от врати? А от мразещи стени? Ако зазидам всичко и остана там? Без прозорци и препускащи мечти. Ще почувствам ли смисъла на свободата?
Научих се да газя през стените. Съзнателно пътувах във съня си. Не намирах красотите и във дните. Там знам, не е целия свят. Пленен ли бях или твърде мръсен? Кажи ми? Ти си във власт, обсипана, пъстра и мека. Колко пропадах, за да съм плячка ненужна? Сега се записвам в дневника черен, аз съм бил тук, а ти къде беше?

Eye See Chaos