Игра мога да нарека, това което правя от време на време със съзнанието си.
Да, определено е любимата ми „игра“. Обичам да се скитам дълбоко в него, надзъртайки и зад най-мъничките кътчета скрита самотна красота. Виждам толкова прах и отрова, че понякога свят да ти се завие и все пак се чувствам свободен. Освободен от нервите, кризите, мръсотията. Обожавам полета, чувствам как примката я няма. Крилата ми са отново разцъфнали, като ранни бели рози, пиещи сутрешната лятна роса.

Веднъж пътувах далеч и видях тъмни, разядени и гнили чувства. Запитах се, колко далеч могат да стигнат? Пътувах с дни, месеци, години и нямаха край. Тогава си рекох, това тук всичко да бъде изгорено и сринато до основи, сравнено със земята по която стъпват децата ми. Не го искам в моя Свят! Чуждата болка е прекалена за да има и моя там. Простих, затворих очи и всичко рухна в пепел от лъжи, злоба и мечтана красота. Умря една част от мен. По голямата, готова да се създаде отново.