Небето плава в синята стая,
каквото и да правя,
то вечно ще крещи.
Озверяло от непоносима тъга.
Болно то, от самота…
Птици размахват криле,
Забравили как да избягат,
изрисувани слепи в нищото бледи.
Спрели, присмиват се злобно,
чуй ги…!
Жълто, бяло, гладно, умряло.
Цветовете шепнат на художника верен.
Обичам те, а защо пък не?
Той се взира в портрета отново.
Пита, разтапя ли се вътре или просто умира?
Къде е тя?
Нещастната любов във която лудост намира,
във пряката будност прозира
или е наивността на един заслепен глупак?