Когато погребах съвестта си,
а издишаше ти,
малка в съня си,
гладна бях!
Забих ножове,
в скритите тайни,
мечтани.
Презряни!
Умряли!
Ниско замряли!
Желани!
Наведох се,
високо да взема.
Розите съвършено разсмени,
помогни ми там!
С теб ще застанем,
без моят срам!
Мислите шават,
в скрито сияние.
Дихание!
Мечтание!
Ниско замряли!
В отчаяние!
Илюзиите шарят,
не ме е срам,
от твоят срам.
Не ме е страх,
от твоят страх.
Разкажи ми…
Университетски професор задал следния въпрос на своите студенти:
– Всичко ли, което съществува, е създадено от Бога?
Един студент се изправил и смело отвърнал:
– Да, създадено е от Бога.
– Значи, Бог е създал всичко?
– Да, сър – потвърдил отново студентът.
Приливат изтощени,
Sanata Vopilif
крилати плевели засмени.
Аз съм синьо сито,
отсяващо се в теб открито.
Разчитам по устните ти в моите,
знам прозират във ума ти,
раните ми в твоите.
Помогни ми да се влея в смисъла,
да полудея.
Очите нищо пак не виждат,
разсъдъка е малко стиснат,
премира във страст дихание,
без мен е плашещо ухание.
Разчитам по устните ти в моите,
знам прозират във ума ти,
раните ми в твоите.
Помогни ми да се влея в смисъла,
да полудея.
Аз,
не,
виждам,
теб,
разкажи му,
Аз,
не,
виждам,
теб,
в своето усещане,
за чиста омраза.
Не можеш да обичаш,
ако не си способен да мразиш.
Лети със мен и се научи да газиш,
в моите бледи скрити мечти.
Забрави.
Косите ти са кървав вятър отровен,
Sanata Vopilif
но противоотрова вля се във мен.
Обичана лудо, предпазваща тихо,
не ме пуска и оставя във плен.
Виждаш ли нокти върху кожата черна?
Те ще ме дращят, доде не открият, кораба празен,
предаден и пуст, луд.
Сиво е, не оставай плътен без звук.
Ниските чувства нека се махат,
за другите тук, моля да останат.
Разкажи ми приказка, в която краят е цветен.
Кръвта ни, ако е вятър, нека е песен.
Позволи ми да се впия в болестта ти,
Sanata Vopilif
нека прегърна и изпия срама ти.
Остани чиста за мене отрова,
каквато ще бъда аз мътна във гроба.
Ти си отворен буркан нектар,
прояден от червеи нисък дар.
Приказен свят, обвит във есен,
а живота ти е там в кървавата плесен.
Помогни ми, защо си проказа?
Приспала с хората, впита зараза,
обръщана и скрита, нека да вляза!
През прозорците, в милата днешна омраза.
Ти си отворен буркан нектар,
прояден от червеи нисък дар.
Приказен свят, обвит във есен,
а живота ти е там в кървавата плесен.
Индивидуалност и личност са противоположни понятия. Индивидуалност на латински значи нераздвоен, неразполовен, равномерен; персона значи маска, житейска роля, положение.
Ти си фантазия зашита със вечност,
изпепеляваща чиста любов.
Прегаряща ме разгърната нежност,
тихия полъх на забравената ми същност,
преоткрита в капки живот.
Не питаш дали обичаш,
когато душата го чувства,
Не питаш дали обичаш,
когато се къпеш в реката от чувства.
Не питаш дали обичаш,
когато сърцето ти бие в ритъм на друго.
Не питаш дали обичаш,
когато двама се целувате лудо.
Любовта сме Ти и Аз.
Любовта сме Ние във всеки от нас,
прегърнати във вечен синхрон,
допълващи…
докосващи Бога.
Единият от нас е празен,
един от нас споделя.
Единият от нас понася другия,
а другият мълчи.
Единият е верен,
един от нас неверен.
Единият от нас залостен е,
в своите мисли мръсни.
Мечтите са пъстри,
но умиращи сами.
Плачещи се молят над чуждите земи.
Единият от нас е силен,
другият е паднал, безжизнен,
сломен и пърха бавно.
Крилата му са бледи
и изпива ги ума.
Разкажи ми ти клети,
какъв ти е страха?
Ако вниманието ни е съсредоточено на един и същ набор от мисли, то тогава се изработва стереотип на мислене, т.е. формира се коловозът, по който енергията на
мисълта се движи автоматично; такъв мисловен стереотип може да преживее смъртта, а доколкото мисленето е атрибут на егото, то то се предава в следващия земен живот във вид на определена склонност и способност на мислене.
Понякога плача и душата ми лекува се,
така без звук, частично разпада се.
Мисъл и пак след нея спомен, редуват се.
Тъжно ли пиша, че листа прогизна,
от тайните ми болки и страсти настръхва.
Грозно е да гледаш мъката в очите,
а още по-грозно е тя да гледа теб,
пригладняла отстрани.
Стените притискат и искат да погълнат,
съзнанието ми пълно с пепел и листа.
Ръцете трептят, сърцето гасне и се буди.
Вече късно е, ще се плъзна по пода,
ще се превърна в нечия друга отрова,
ще изтека бавно към новата стая.
Нокти силно ще впия и ще търся оная,
дето и двамата в нея мечтаем.