Плахо се приближих до нея и седнах. Тя не извърна поглед дори, все така гледаше в нищото. Не знаех какво да кажа, толкова бях объркан от поведението й през последните дни, сякаш беше чужда за мен, друг човек, непознат. Знаех, че нещо се е случило и усещах как цялото ми същество крещеше в запалени мисли прегарещи и малкото здрави нерви, които ми бяха останали.

Мъката се разля по цялото ми тяло, като бурна река на всички страни, заливаща и най-тихите мисли, мирни, плътни, сбъднати, защото това търсех, а всъщност истината беше, че не исках да го намирам. Вечерите ми на въпроси свършваха тук и сега, пред мен. Отчаяние на пропаднал дух, очи изпълнени с изпепелени надежди.

Знаех, че това е краят на моята борба. Стоях прав известно време и след това тялото ми рухна. Паднах на колене и сълзите ми започнаха да се стичат по лицето, което искаше единствено да те види за последен път. По устните, които искаха да целунат твоите, а това вече никога нямаше да се случи, защото ти беше мъртва. Вплетена в гроб, който аз бях неспособен да разплета…

Имах едно – две неща, които така или иначе не можах да напиша.. Тези дни бях в застой, а сметките ми нямаше как да се платят сами. Ако скоро не измислех нещо интересно, щях да затъна до шия в заеми.

Преди много време имало едно момче, което обичало до там тъмнината, че й се отдало напълно, без да се замисли.