Ти си фантазия зашита със вечност,
изпепеляваща чиста любов.
Прегаряща ме разгърната нежност,
тихия полъх на забравената ми същност,
преоткрита в капки живот.

Не питаш дали обичаш,
когато душата го чувства,
Не питаш дали обичаш,
когато се къпеш в реката от чувства.
Не питаш дали обичаш,
когато сърцето ти бие в ритъм на друго.
Не питаш дали обичаш,
когато двама се целувате лудо.

Любовта сме Ти и Аз.
Любовта сме Ние във всеки от нас,
прегърнати във вечен синхрон,
допълващи…
докосващи Бога.

Единият от нас е празен,
един от нас споделя.
Единият от нас понася другия,
а другият мълчи.
Единият е верен,
един от нас неверен.
Единият от нас залостен е,
в своите мисли мръсни.
Мечтите са пъстри,
но умиращи сами.
Плачещи се молят над чуждите земи.
Единият от нас е силен,
другият е паднал, безжизнен,
сломен и пърха бавно.
Крилата му са бледи
и изпива ги ума.
Разкажи ми ти клети,
какъв ти е страха?

Понякога плача и душата ми лекува се,
така без звук, частично разпада се.
Мисъл и пак след нея спомен, редуват се.
Тъжно ли пиша, че листа прогизна,
от тайните ми болки и страсти настръхва.
Грозно е да гледаш мъката в очите,
а още по-грозно е тя да гледа теб,
пригладняла отстрани.

Стените притискат и искат да погълнат,
съзнанието ми пълно с пепел и листа.
Ръцете трептят, сърцето гасне и се буди.
Вече късно е, ще се плъзна по пода,
ще се превърна в нечия друга отрова,
ще изтека бавно към новата стая.
Нокти силно ще впия и ще търся оная,
дето и двамата в нея мечтаем.

Нарисувай ми лице,
болно от емпатия..
Запечатай ми сърце,
в плик от психоза.

Аз милея сам,
твоите кости,
пълни със срам.
Обичам нежният ти плам.
Кръвта ти е топлия ми рай,
сипи ми още в чаша бездънна.

Съзнанието ми гори,
не спира!
Мозъка изпит,
от точици празни,
мръсотия!
Колабира и
прелива!
От мен във теб оргазъм,
ендорфин.

Аз милея сам,
твоите кости, пълни със срам.
Обичам нежният ти плам.
Кръвта ти е топлия ми рай,
сипи ми още в чаша бездънна.

Когато пръстите ти докосват сърцето,
а аз съм все така отричаща власт.
Не ме съди строго за дето,
усмихнат те пленявах от жертвена страст.
Безброй пъти умирах безкрайно,
раждах се и теб те нямаше там.
Ще се радвам тиха пак да си и когато,
чиста е моята плам.

Близостта ти ме опиянява,
побърква.
Чувствам дъха ти,
проникващ през моята кожа.
Аромата, раните, които ще оставиш.
Виждам свличащата се нежност
и не искам да я разкрия,
защото вярвам във Нас.
Ти си Нас,
Аз съм Нас,
Ние сме…
Нас.

Не искай да ме имаш.Аз съм болка,
която много трудно се лекува.
Ако си тръгна,питаш ли се колко
на твоето сърце това ще струва?

Не искай да ме гледаш.Аз съм Майа –
игра на плът и форма,ала вътре
до днес за никой не отключих рая.
Духът ми сам чертае свойто утре.

Не искай да ме любиш.Аз съм огън,
а огънят изгаря без остатък.
Не искай!Аз съм оня плод отровен,
от който се умира.Но е сладък.

Не искай да остана.Аз съм пътник,
а пътникът катери върховете.
В пустинята зове миражи смътни.
Не мога да остана.Аз съм цвете.

А цветето увяхва и остава
сред вечния всемир на Световете
витаещата жажда Незабрава.
Не искай да остана.Аз съм цвете.

Лили Ресел