Понякога кожата ми не ме побира.
Листите не ме преразказват.
Очите не ме проглеждат.
Понякога сама съм си в повече.
Ръцете ме изпускат.
Залезите онемяват.
Устните криволичат.
Тишината се самоубива.
Понякога е обичане,
но без мен…
без утре,
без теб,
без завинаги.
Маргало
Затворените врати така вече ме плашат,
а защо ли, като отдавна съм сляп.
Понякога бродя в съня ти
и представям си целият Свят.
През деня тихичко за тебе мечтая,
вечер скрито умирам отровен,
пак от сълзите пъстри затворен…
Знам в моята вселена самотна ще бъдеш.
Обичам те грозно, друго явно не мога.
Сърцето ми изсъхва от мръсни ръце.
Кажи и ти, че ме обичаш,
после изхвърли го, но без да разбере.
Тежко болна съм от безмузие
и всичките ми стихове умират
неродени. Гони ме без(д)умие
Късно лягам. Рано се прибирам.
Може би причината е в лятото,
дето не прилича на предишното.
Или ако не обичаш качествено,
писането просто е излишно?
измечтано от lenore в 11.7.14
Нахвърлях мисли тъжни във коша,
събирани с години, а дали са от мен?
Обикалям около тях с ножица остра,
коя скришом малка силно да бодна?
Виждам една протича отдолу,
мъртва е тя или иска отрова?
Посягам с ръка да я пипна отново.
Сива е, будна е, ще й намеря ли краят?
Болката плевел е, убива ме бавно,
мразя я до смърт, така ли е? Знам ли?
Краят на вените искам да видя,
до къде е гората и къде ще заспя.
Когато умирам и душата трепти.
Черната бездна протяга ръце,
да прегърне отново миниатюрна частица,
разум пречистен със вкус на сърце.
Не искам да плачеш ти малка за мене,
защото ще чакам и ти да умреш,
света ми да видиш в нюансите сиви
и вечно да бродим във сънища живи.
Небето плава в синята стая,
каквото и да правя,
то вечно ще крещи.
Озверяло от непоносима тъга.
Болно то, от самота…
Птици размахват криле,
Забравили как да избягат,
изрисувани слепи в нищото бледи.
Спрели, присмиват се злобно,
чуй ги…!
Жълто, бяло, гладно, умряло.
Цветовете шепнат на художника верен.
Обичам те, а защо пък не?
Той се взира в портрета отново.
Пита, разтапя ли се вътре или просто умира?
Къде е тя?
Нещастната любов във която лудост намира,
във пряката будност прозира
или е наивността на един заслепен глупак?
Вярвам във Теб и Мен
Вярвам във нас по отделно
Вярвам че аз съм Вселена
Вярвам че ти си Вселена
Вярвам че сме Космос
Вярвам на лудите
Вярвам на ТЕБ
Вярвам че любовта няма предел
Вярвам че сме любов
Вярвам че няма да те уплаша
Защото сме извратеност
Моралът е за ония които се крият зад него
С тебе имаме чест
Вярвам че разбираш тези слова
Както разбираш дъжда
Аз и Ти сме вода
Носим се
Променяме своята форма
Пустините имат нужда от нас
Плъзгаме се по острието
А кръвта капе само от думите ни
Обичам твоята съшност
Мел
Моля се Бога да спи,
съдбата умира до мен.
Трябват ми твоите очи,
нови отровени извори.
Ировзи иневорто ивон,
ичо етиовт им тавбярт.
Нем од ариму атабдъс,
ипс ад Агоб ес ялом.
Моля се Бога да спи,
съдбата умира до мен.
Трябват ми твоите очи,
нови отровени извори.
Болката е моя знак,
заразата е само плът.
Ножа стой на масата,
но все още се чувствам сам.
*****та и са вече вън,
мозъка и се клонира сам.
Мозъка и се клонира сам!
Сам, сам, сам, сам, сам, сам..
Измива ръцете си с моята кръв,
Изсъхват очите ми.
И все така
И все така…
От части сам аз…
Изтръгва сърцето ми,
задишва без мен,
Убива душата ми…
И все така
Убива душата ми…
И все така…