Виждам в очите си езеро мъка,
бушува, прелива и бясно се смее.
Изтича капка по капка по всяка стена.
Нещастна съм, като планета без своята луна.

Умирам през ден, изяждана бавно,
от рая, за който толкова жадно копнях.
Нима заслужавах тази съдба
или просто мечта се превърна в реалност.

Виждаш ли навън ситния дъжд?
За мен той е мътен пясък отрова.
Сипе се тихо по мойта земя
и трови живота й тъй жален и вял.

Избърсвам кръвта си от бузите черни,
изтривам и очите ми препълнени с пепел.
Деня нов съм готова да видя
и колко отрова още мога да отпия.

Ходи сама,
събира отчаяния.
От твоите очи,
съзира отражения.

Тя е мирис от нещастна роза,
изроден камък във водата черна,
душа дошла при душа неверна.

Рисувай ме,
без ръце,
само на сън!
Преструвай се,
от двете страни,
че си добре,
че не те боли.

През нощта кърви,
а деня мълчи,
остави я и днес,
не я мъчи!
Не я мъчи!

Аз съм мирис,
нещастна роза,
изроден камък,
душа неверна.

Късно е вече, тръгвам далеч,
да търся аз себе си, там сред смъртта.
Прегръщам безкрая, времето спря.
нима ще е жален без мене света?

Сам ме остави и сбогом не каза,
а сълзите ми наливаха гроба отчаян.
Сила ще трябва, небето да стигна
и отново аз теб спокойна да видя.

Птица ми кацна на рамото сляпа,
прошепна тя как при вас да остана.
Душата си продадох и очите изплаках,
черни, щастливи гледат тебе сега.

Господ ме мене забрави,
лукавия извърна глава.
Ще сляза пак долу за да затрия,
който погуби моите цветя.

От небето вали прах,
когато едно сърце бавно умира.
Протягам ръце за да хвана,
частица малка от него.

Наивно вярваме в Бога,
а дали той вярва във нас?
Ангел се смее от злоба,
Демон плаче от страст.

Не съм се родил цвете,
което да бъде полято с отрова..
Димът се спуска надолу
и само огъня вие се горе.

Есента си бавно отива,
а зимата няма да видя…
душата в сълзи се превърна,
разсипани капки по пода.

Гладиаторите чувстват омраза,
очи изпълнени с гняв.
Те снощи за последно видяха,
луната изкъпана в кръв.

Истинска мъка изпитах,
когато видях те стрита на прах
и се моля сърцето ми също,
да не спре да бие от страх.

Поиграй си със нея,
ти бледа фантазия,
забъркай и в мен,
стъклени мисли.

Крайчица огън, подай ми.
Нека стопля пръстите,
премръзнали, сини лъжи.

Пътувайте вечно,
между сенките празни.
Те танцуват, хранят се,
изпиват сока от нас.

Обещавана обич,
превръщат в омраза,
а с сълзите измиват,
цвета на мечтите.

Човечеството е човек
Който не знае
В началото е или във края
На своето скиталчество
Човечеството е човек:
Току що се е събудил и е станал
Кръвта все още го боли, главата му се мае
Седи уплашено и гледа:
Дали сега е неговото спазматично детство
Или пък странното му неразположение
Е тежкото, последно и накъсано
Задъхване
Което, ние знаем,
Задъхване преди Смъртта е

Калин Терзийски

От далече личи колко сме празни,
очите ни пресъхнали изгладнели петна.
Заровени там са някъде спомени,
изпълзяват като змии и се впиват в плътта.
Прегръщат душите ни стенейки болни,
отровата в сърцето просмуква се бързо
и натравя ни ума със вкуса на небето.

Частици сме ние, бяхме в едно,
когато се обичахме, обичахме пълни,
но целунати нежно, забравихме всичко.
Движим се някъде тръпнейки,
чакащи нова изваяна форма.
Другаде сами ще дойдем
и пак сами ще си отидем.