Аз исках просто да видя,
цветята преди да умрат.
Загубих цвета и в дните,
а там ти си само лъжа…

Рисувах с пръсти по стените,
желаех дори и смъртта.
Избърсах с нокти и очите,
препълнени от пепелта.

Ти за мен си мъртва . . .
ти за мен си мъртва.

И всичките шарени хапчета на Света да изпия,
няма Вселена, в която да се скрия.
Бягам и стъкла нарязват ми краката.
На малки, червени локви стапя се душата.

Колко капки живот ти остават?
Смисъл няма, а и няма да съм там до тогава.

Лежиш до мен с мътни конци зашита, от болка изтъкана.
Не, хероина не е силен, а просто мозъка форсиран.
В спринцовката плъзва се смъртта,
лекува тя душата и разлага ни плътта.

Колко капки живот ни остават?
Смисъл няма, а и няма да съм там аз тогава.

Прегръщай ме често! Къде си сега?
Сълзите ми покриват, безкрай малки рани.
Стъргани, издрани, после пак така замечтани.
Колко да те чакам да се върнеш?
Смисъл няма, а и няма да съм жив до тогава.

Танцувайте мили мои,
влюбени мои, отчаяния.
Тъгата ми отива,
блика от очите.
Бях и аз красива,
но нещо промени се…

Объркано гледа към мен.
Аз съм мръсният сняг.
Иска да е като вас.
Чистата злоба,
отгледа й гроба…

Аз… аз не плача.
Така си гледам.
Тихичко умирам.
И ще тъна във забрава.

Плаче нощем,
лута се там,
мисляте капят,
душата смърди…