Колкото и изморен да бях от изминалия работен ден, вечерта беше най-приказното време в моят скучен
живот. Всяка нощ в един и същи час се измъквах тихо през балкона на спалнята и отивах на нашето
място. Надя вече беше там, поне от десет – двадесет минути, чакаше сама в тъмното. Винаги го
правеше. Веднъж ми стана интересно и се запитах защо? Аз отидох също по-рано и се скрих зад едно
дърво. Тя пристигна, остави си чантата на тревата и седна. Толкова спокойна. Беше облечена в бяло,
обичаше да носи бяло и в тъмното имах чувството, че виждам някоя фея от приказките. Стоях и я
наблюдавах. Луната леко проблясваше в реката до краката й, само колко вълшебна картина.
